излишно е да казвам, че обичам родителите си и след дългогодишен труд над себе си и отношенията ни съм ги приела такива каквито са.

но това не ми пречи да си водя мислено бележки кои от техните грешки не искам да повтарям (макар че всички психоаналитици твърдят, че децата повтарят грешките на родителите си).

след днешната 15 минутна среща с баща ми, отново трябваше да водя безсмислен и обречен разговор за това, че Боряна няма да расте при тях в Габрово („дайте ни я, ние ще я гледаме, вие много работите, ние ще се грижим за нея…“ + за кой пореден път трябва да обяснявам, че ние сме нейни родители и не искаме да се разделям с нея) си помислих колко неадекватно и егоистично е поведението им – всичко се върти около тях: как те се чувстват, как те са добре/зле, как те са разочаровани, как аз не искам да ги зарадвам, като им дам Боряна, как те са постоянно притеснени за мен заради това, че не притежавам недвижима собственост и извършвам непонятна за тях работа…

искам да съм родител, който умее да слуша децата си, приема ги и се опитва да ги подкрепя чрез разбиране и адекватна загриженост. дано никога не забравям това…