навръщане ни разминава бледо кафяв москвич

от тези, които бяха широко разпространени през ’70те и ’80те

бащата на моята приятелка от 1ви до 3ти клас караше син такъв

и много им завиждах, защото баща ми имаше жълт вартбург

седя на сфетофара и чакам да пресека с количката,

когато този москвич ни разминава и вътре виждам

мъж, жена и около 10 годишно момче на задната седалка

носеха се в ляв завой като сюрреалистичен миг от друго време

и си казах „мислех, че децата ми ще растат във времена без москвичи“

 

а малко преди това

точно, след като срещнах красивата си позната-водещ-жена-на-тв/филм-звезда с ярко розово червило, спусната коса и елече, вместо палто, защото отиваше някъде с колата и също така красивия си мъж

си обещах

с най-тържествения и здравословен вътрешен глас

да направя усилие за подобряване на личността в съвсем близко бъдеще, чрез изпълнението на тези 2 желания:

> да не говоря за децата си, когато срещна познати на улицата или сме навън сред приятели или на парти и т.н. все едно нямам деца – точка. направо не се понасям, когато втората ми реплика е: „не усетих празничния дух на Коледа, защото бебето е болно.“ ФАК – това е зле, човече.

> да спра да се тревожа, паникьосвам, изнервям за началото на новата работа (на 2 януари!!!). да се опитам да се зарадвам на новата работа, на възможността, която ми е дадена, на късмета, с който намерих детегледачка за 2 дни и на всичко ново, което ми предстои – ще е хубаво, ще се справям, и стига с тоя майчински писимизъм и предварителна носталгия по дните, прекарани само с бебето.

и всичко това в няколко крачки, преди сфетофара за трамваите и онзи бледо кафяв москвич

с онези хорица, които имаха софийски номер и се бяха запътили към болница Александровска