i-will-survive-plantpot

/снимка – от тук/

понякога не се получава.

особено вечер или сутрин.

бебето врещи неистово.

по-голямото дете плаче и се дави от мъка.

а ние,

родителите,

се наливаме с вино,

въртим се в кръг и се молим

за помощ

П_О_М_О_Щ!

някой!??!!

съседите и те с нас.

някой, по дяволите, да накара бебето да спре да се дере,

а някой друг да успокои това момиче,

да му сложи малко топла храна в корема,

да преспи и двете,

да угаси лампите

и да настъпи мир.

тук,

в апартамента,

тази вечер

и по цялата Земя навред.

но не, няма милост.

на сутринта е същото.

само, че без виното и без таткото.

и с около 2 часа по-малко време за рев.

защото бързаме:

мама трябва да е на работа в 9,

а тати е творил музика цяла нощ и трябва да спи.

и отново има плач.

без бебето, което се е наспало и поне то щастливо се усмихва.

някак успяваме да се изкъпем и трите между 7 и 8.30

да се облечем и да се наредим на входната врата:

за детегледачка, детска градина и офис.

като някой генерал само лая заповеди:

по-бързо, хайде, хайде, не така, слагай палтото и ботушите, веднага.

дори нямам време да се отчаям от себе си.

навън е минус 7 градуса, влача дъщеря си за ръкавицата и крещя: по-бързо.

надявам се на таксиметрова благословия.

единственият момент на тишина и спокойствие в деня ми

са петте минути в жълтата кола,

в които не издавам заръки и не се задъхвам от бързане.

оставям детето в градината.

виждам го, че ми се сърди.

по дяволите, и аз не мога да се понасям.

а долу на входа ме засича майката на нейната най-добра приятелка, майката на Калина,

която с нежен и усмихнато-спокоен глас, гласът на добрата фея от някой филм на Уолт Дисни,

ми казва добро утро.

и докато мислите ми мръзнат

в кратката разходка до офиса,

превъртам опциите каква трябва да бъда, за да съм добра майка:

целодневна домашна занималня, Йеспер Юл, Снежанка