16b6e5599ea09a6a4131a9a36ed7c4ab

 

лятото минава тежко, тестващо устойчивостта ми

загубвам нещо любимо, не намирам нищо обратно.

без почивка

празните улици и дългите топли светли дни омръзват.

чакам есен.

Севда тръгва на градина и вътрешно плача зад моето бодро „чао, сладка“

всеки път, когато се спускам покрай старата къща и под дървото

чакам нейните писъци „мама, ела“ да утихнат.

така започват утрините. и работата не ме увлича.

искам да се върна и да я гушна и да не я пусна…

от инбокса тази статия ми дава кураж,

че всичко това е нормално и отминава,

бързо, по-бавно и здравословно.

 

*/картинката е видяна тук/