Севда, за разлика от сестра си, преминава драматично и грандиозно през митичните ужасни две.
в дните ни има от всичко:
много усмивки и още толкова тръшкания, ревове, отчаяния и викове.
и то за най-малкото.
исканията се изговарят бавно, с тон сякаш е на сцената на театър Иван Вазов и сякаш от тях зависи животът й в този момент.
искаш ли кус-кус за закуска?
икам ТУС ТУС, ааааааааааааа , с най-сърцераздирателната физиономия.
вчера, в кварталния супермаркет в 6 вечерта, когато хората се препъват и блъскат един в друг,
пропускам да разбера кое точно кисело мляко предпочита да вземем,
най-вероятно и тя самата не знае,
но упорито размахва диктаторски пръст, крещейки обезумяла към хладилниците:
тиньото, неееее, тУвааааааа, зеленотООоо.
докато някак успявам да я избутам към касите с тлъсти опашки,
а тя продължително и без прекъсване трещи над всички: еееееееееаааааааааеееееееЕЕЕееааааааАААа.
в този пик на веселието
гражданите на Фантастико
със състрадание към мен, но и с нетърпение да се ометем от живота им колкото е възможно по-бързо,
ме побутват с двете ми деца и количката с покупки най-отпред,
нечуван жест на щедрост и благородство.
а в това време Боряна, като по-голяма сестра и с тон на възрастен,
безуспешно прави опити да прегръща, гали и успокоява сестра си.
но малкият човек няма намерение да се поддаде на мили емоции.
пакет Зрънчо по-късно и успешно закопчани колани на количката,
крачим към дома в трепетно очакване да чуем любимите крясъци в реакция на най-безобидното и неочаквано връхлетяло ни събитие в живота…
добра статия в New York Times на баща, преподавател по философия, за всички родители с деца, които минават през ужасните две:
…it reflects a deep and unsettling truth about ourselves: Beneath the reasonable habits of our lives hides a little-inexplicable something that has the ability to opt out, even against our better judgment.
