Дефектна или всички онези въпроси

 

Screen Shot 2017-10-01 at 1.20.18 PM.png

Никога не съм го планирала. Това да бъда майка на две деца.

Един ден след работа небрежно си направих тест за бременност. Години наред появаващ се веднъж на два или три месеца цикъл ме бе сближил с разните форми на проверка на статуквото там долу. Към този момент вече имах два аборта. От студентските си години и безотговорно отношение. От не-планиране.

Двете черти почти не ме развълнуваха. Може би защото вътрешно вече съм знаела какво ми предстои.

Помня как поставих теста в коша за боклук и се приготвих да изляза с приятели. Беше вече пролет. Онзи приятен момент на възторжено завръщане към зелените дървета, тревата в парка, свободните от кал и засъхнал мръсен сняг плочки и излизането след работа навън. Минах апартамента с прахосмукачка. Държа винаги пода да е чист, леглото оправено и мивките без слуз. Тогава стопанисвах и квартира с двама мъже. Нагласих се и преди да изляза, бръкнах в коша, за да проверя дали чертите са все още две.

Изпих една бира. Другите пиха по няколко и дръпнаха марихуана в парка. Прибрах се с бащата на бебето. Той също бе пушил и дори не бе забелязал как влизам в денонощната аптека на Патриарха.

Наскоро бях навършила 29. Вече веднъж преживяла сериозна раздяла след осем годишна връзка, малко преди уж да бъде узаконена в брак. Знаех как да намеря и поддържам дом, да изкарам пари, да стигна до морето без да шофирам. Можех да се справя сама и да бъде пълноценен родител. Не планирах трети аборт. Бях взела това решение. И то ме правеше много спокойна в онази пролетна нощ под чистото и тихо софийско небе.

Докато бях в банята с втория тест за бременност, чух как бащата на бебето пуска телевизора и рови из хладилника. Съквартирантът ни вече бе легнал или поне бе затворил вратата към стаята си.

Отново две черти. Застанах на прага на кухнята, същата в която двамата щяхме да отгледаме не само това, а и още едно бебе. Погледнах го – леко зашеметен от късния час, бирата, марихуаната и телевизора. И съвсем спокойно поставих край на един доста приятен досегашен линеарен живот и начало на също толкова ценен друг.

Не мога да съжалявам за нищо. Но не знам и какво щеше да се случи, ако бях без деца в този момент.

Събираме се с приятелки. Близки сме от университета. Моя възраст всичките. Три от тях все още нямат деца. Очаква ли се да имат деца? Кога изтича срока на годност на едно тяло? Ще могат ли да направят инвитро с донор или да осиновят, ако са без съпруг? По-празен живот ли водят, ако нямат деца? Кое мотивира да имат такова непременно, на всяка цена? Как така се получи да имам две деца? Привилигирована ли съм?

Как да им обясня какъв огромен провал съм като майка. Без да звуча като най-големия неблагодарник на света. Как по-голямата ми дъщеря ме пита дали обичам повече лаптопа си от нея, защото постоянно ме вижда да пиша на него. Колко безпощадно ме премазват укорителните погледи на цялата фамилия – от бабата, дядото, лелята, вуйчото до другата баба, дядо и моята стринка. Когато в техните очи се държа като безхаберно дете. Закъснявам да прибера своите преди 19:00, поддържам празен хладилник и неизгладени гардероби, не съм разбрала до кой урок са стигнали в училище и дали е платена таксата за детската. Как да им обясня, че умилителната картина за грижовни майки, четящи приказки на заспиване на децата си в ранна вечер след здравословно приготвена домашна храна и лавандулова баня са мой блян също. Че представата за семейство с деца ме е вкарала в постоянен водовъртеж от самообвинения колко зле се справям. Търчайки ежедневно от задача на задача, поддържайки неясен като успех професионален статус, борейки се да насмогна с кратките 12 часа в денонощието с всичко, което искам да свърша. Как искам да бъда положителен пример за двете си момичета, да общувам с тях повече и да не греша толкова в преценките си. Как не искам да се чувствам виновна, защото не познавам всички видове болести, ваксини, лекарства и не съм в перманента готовност да отговоря компетентно на въпроси като температурата, до която издържа грейката, дали тиквичките от Фантастико растат в естествена тор, кой спорт е най-добър за момичетата изобщо на вселената и в града. Как да им обясня колко зле се справям като майка и как момичетата ми ходят с неизрязани нокти, мръсни коси и залепени в раниците остатъци от кифла, закупена почти тичайки от баничарницата на ъгъла. Защото нямам сили вечер да направя нищо повече от това да си отворя една бира и да издишам почти плачейки. Как в моите очи всички майки са по-изрядни и напред с материала. Как докато аз преглеждам поредната интересна статия в движение, те вече са задушили броколите, изпрали са раницата и са проучили най-успешният имуностимулант наоколо за предстоящата зима. Как не съществуват извинения за безграничната скука, която внася у мен вкарването ме в коловози на такава майка. Как тайно мечтая в събота сутрин да остана сама и да чета, докато къщата е подредена, светла и потънала в тишина и ако стане шумно да е заради моята музика и танцуването боса по пода, без никой да ме гледа или съди.

И това трябва да престане.

Животът е честен такъв какъвто е. И няма правила кой какво ще получи. Две черти на теста за бременност или цикъл в края на месеца в своите 42. Няма награда за изрядност. Няма рецепта за перфектност. И няма тест, на който да трябва да отговарям, за да съм идеалната майка, съпруга, приятелка, дете, роднина… Единственото, което мога да предам нататък, е спокойствието, че щастливият край съществува. Почти всеки ден. Понякога е по-ясен, друг път по-заобиколен. 

Тази тайна за дефектност, която тревожи, вълнува, кара да бъда по-толерантна, да страдам и да се обичам. Себе си, живота и хората около мен.

 

SaveSave

Advertisements

Празно и подредено

Традиционно оставаме без деца вече втора поредна година за две седмици през август. В началото е екзалтацията. Че сме сами и можем да си позволим излизания, събиране с приятели навън, кино и излежаване до късно без да трябва да обслужваме някого. После идват задълженията – какво имаме да свършим, на работа и у нас, за да се възползваме от този спокоен период. И накрая е паниката. Дните са се изнизали ужасно бързо. Почти нищо от списъка със запланувани неща не е свършено и дори не съм успяла да подредя стаята на децата и гардеробите им.

Още един извод – заради тях и присъствието им се стягам и лавирам из депресивните си мисли по-умело. Да живея, без дълбокото вглеждане в самооценки и пропадане в анализи в правилна посока ли движа битието си. Изобщо. Децата ме правят по-щастлива и дори да е първоначално насила, да се усмихвам и играя.

Изопачаване или не на спомени

taro_tsuruta7.jpg

<снимката е от интериор на Тsuruta architects>

Малко преди обeд се намирам под леглото. Почти разплакана.

Чувам стъпките й по дървения под. Непоносима съм й.

Прекосява замъка на третия етаж и наближава бързо. От най-далечната зелена стая, през трапезарията с речните камъни, кухнята с порцелановия часовник-чиния, коридорът с големи мраморни плочи, библиотеката с томове от цял свят, кабинетът на професора, първата спалня с фототапет на канадски лес през есента.

И втората, където съм аз. Изговаря името ми в равен тон. Девет букви, формообразуващи заплаха.

Излизам провлачено, броейки на ум всяка дървена лента от лакирания паркет. Примижам. Денят грее ярко през белите пердета

Очите ми са свикнали с тъмното под леглото. Искам обратно на сигурно. Физически оставам недокосната, но сърцето ми е свито в очакване на удара от граматически издържана лексика.

Решавам да я изпреваря и да кажа как я мразя, как не понасям студеният й дом, липсата на деца, забраната да излизам, скъпият й парфюм Диор и тежките гардероби с дрехи и обувки. Как съм преподредила всички датски конструктури и прочела заглавията на всички книги в библиотеките. Как искам да си отида или поне да скоча от балкона.

И този път ме изпреварва, за да остана мълчалива със забит в двете дебели книги на рафта до леглото поглед – Фараон и Кукла.

Моят баланс

aaron-deyoe-1440x900.jpg

{Из архивите на Великаните. Това е писано може би през 2011г., тъкмо след връщането ми обратно на работа. Сега не съм го променяла. Прави ми впечатление, че дори не съм превела и не съм отговорила на всички въпроси. Но е добро упражнение по спомен. Илюстрацията е взета от тук.}

видях тази рубрика в блог, който следя отдавна. доста е женски и по симпатичен начин – разтоварващ.
Джоана е решила да зададе няколко въпроса към жени с творчески професии. отговорите са интересни. прави ми впечатление сякаш жените в САЩ имат повече вызможности да упражняват творческите си професии от вкыщи и явно да изкарват достатъчно добри пари (или пък имат богати мъже)
както и да е – реших да направя този леко шизофреничен експеримент, като отговоря на въпросите сама.

Интро:
Боряна се роди в края на декември 2009. Първите три-четири месеца нямах никакво време за книги, списания или писане. Свикнала на интензивно натоварване и проекти, които често се застъпваха, ми липсваше да седна пред лаптопа и спокойно да прочета новините в reader-а. Постепенно започнах да пиша по някоя и друга статия, докато Борянка спеше (един път на ден към обяд). това определено ми подейства добре. звуча, като някоя работохоличка, още повече мнозинството от майки покрай мен нямат никакво желание да се връщат на работа, но явно за мен работата не е просто работа, а нещо смислено, интересно и важно в живота ми. върнах се на работа след една година майчинство. Борянка ми липсваше и особено първите няколко седмици ми беше трудно да свикна, че не се виждам с нея с часове. нямах търпение да си тръгна в 6 и да се прибера да я гушна. и досега ми липсва и се хващам как по няколко пъти на ден си мисля какво ли прави в момента.

1. Kакво е работното ти време и къде работиш през деня?
излизам към 9 и се прибирам към 7. работя в офиса на Едно, организация, която има списание и 5 фестивала за съвременна култура. вечер нямам никакви сили и желание да продължавам да работя от вкъщи. поддържам двата си лични блога предимно през уикенд и в обедната почивка.

2. Кой се грижи за детето?
В момента майката на съпруга ми се възползва от законова рамка по отношение на майчинството в България, която й позволява, ако е в трудоспособна възраст, да получава месечно една минимална работна заплата за втората ми година майчинство.

3. Какво харесваш най-много в настоящето си положение?
Харесва ми да ходя на работа. С удоволствие изминавам пътя между нас и офиса на Патриарха. Целият ритуал по това да се приготвя сутрин, да си взема кафе по пътя и да съм първа в офиса, ме успокоява и ме кара да се чувствам пълноценна. Спокойна съм, че Боряна е с баба си, която буквално живее, за да я гледа. Харесва ми, че с Калоян, макар и да си го позволяваме рядко, можем да излезем само двамата.

4. Какво смяташ за ужасно лошо в текущата ситуация?
Понякога се чувствам зле от това, че делим апартамента и уикенд разходките си неизменно и постоянно с майката на съпруга ми. Разбираме се и винаги сме си симпатизирали много повече, отколкото аз с моята майка, например, но дребни пресичания в разговор, настъвления за Боряна или просто факта, че не можем да останем тримата, ме погубва в лоши настроения. Не е честно и се опитвам да го преборя. А и е само за 1 година. Всичко останало е идеално.

5. Какво бихте искали да промените, ако имате магическа пръчка?
Да имам повече време.

6. Любимата част от работата ти?
Да се занимавам с тема, която истински ме вълнува. Да проучвам и да пиша за дизайн. Да създавам ново съдържание за дизайн в различен контекст. Да го предоставям на много хора.

7. What’s your favorite part of your home life?

8. How does your husband contribute to managing the juggle/house/childcare?

9. How do you and your husband fit your marriage to the balance?

10. Имаш ли време за себе си?
Рядко. Обикновено го намирам, когато Боряна спи и нямам много домашни задачи като прибиране на дрехи, подреждане и готвене.

11. What advice would you give to other moms about how to balance work and life?

12. Have you talked to other women about how to juggle everything? Do you think people talk openly about it?
Не съм убедена, че другите хора са достатъчно честни и откровени. сякаш най-важното е да са изрядни майки. Всъщност една доволна от живота си майка, е много по-добра и пълноценна за детето си, защото се отнася към него с много повече търпение. Няма дефинитивно правилни решения. Има моментно изграждащи такива – стъпка по стъпка… Майките покрай мен, сигурно и аз самата, са бъбриви и осъждащи дори само с поглед действията на други майки. Всяка знае най-добре с какво се бори, справя и иска да постигне за детето си. „everyone is so invested in making their own right choice that it is easier to put down another woman’s choices. Stay-at-home mamas say that it’s awful that a mother is letting another woman ‘raise’ her child. Some working mothers feel superior because they have their own lives and income. The decisions we make are a culmination of our life experiences and I don’t know about you, but I’m still learning how to live and doing the best I can along the way….I honestly don’t know what way is right. I want to be inspired and I want so much to constantly improve. While we are learning, we are alive!“
Честно казано и аз не знам кое е най-правилното решение. всяка жена трябва да намери своя собствен баланс – между задължения и всичко останало, което я прави щастлива и в мир със себе си.

14. Смятате ли, че жонглирането с всички задължения е по-трудно за жените, отколкото за мъжете?
Не. Просто мъжете не са чак толкова вкопчени в детето си. Имам чувството, че те могат да не го виждат малко по-дълго време без да се чувстват виновни, отколкото майката.

Непременно вижте вдъхновението за това лично излеяние в оригинал тук.

Вечер

IMG_3550.JPG

 

децата

почти унесена в съня си ги чувам как пристъпват боси по дългия коридор. ужасно тежко и неотменно уморена съм. не мога да стана и наново да се пробвам да ги приспивам, приседнала на стола в тяхната стая с киндъла и франзен в нощта. мислено се предавам. нека се мушкат под одеялото в спалнята. нека роптаят психолозите за вредите от не-спането в собствено легло. нямам сили. не и тази вечер.

сгушени от двете ми страни, плътно натикали муцуни и коси във врата ми, си мисля как само след няколко години децата ми може да не искат да ги докосвам. може би ще заключват вратата към банята и детската стая. може би няма да ми говорят. да ме поглеждат. може би ще ме мразят пълноценно, само както един гневен и разстроен емоционален тийнейджър умее. може би аз ще се примъквам тайно през нощта, за да се мушна под завивките им, за да се възползвам от съня им да ги гушна, помириша и целуна. времето променя всичко.

севда сутрин

img_4255

неделя. 7:30. ставам да:

– стартирам преди всички, защото вчера не успях да свърша никаква работа;

– се тормозя колко назад съм с работните задачи и да жонглирам между нуждата от усамотение с Riposte&кафе и публикуването на едно интервю&апликацията за проект;

– напредна с всички активности в главата ми, които не ми дадоха мира през нощта и заради които се пробуждах около 7 пъти (наред с работните, какво да наготвя, учебните занятия на Борянка, излизане, прането, сортиране на техните дрехи за една мисия на Таймхироус и още куп дребни и големи)

Тъкмо затворих вратата на банята и Севда влезе при мен с босите си крачета и вече окъсялата й пижама, наследство от сестра й.

_Севди, защо ставаш толкова рано? Може да поспиш още. Гушни се при тати и кака на топло.

_Ставам. Искам да съм с теб, защото много те обичам.

 

хаос в стаята

img_9593

гледката от вратата към стаята на момичетата в 22:30, след като Ава и Макс им бяха на гости. споделям моите провали: не успявам никога да активирам ни една от двете да подрежда стаята; стаята им е съвсем нова и след ремонт, а е постоянно разхвърляна и тънеща в хаос от играчки; каквото и да прибера, то бива извадено и разнищено – мемори игрите със загубени карти, пъзелите с липсващи парчета, които се ползват за нещо друго, дървените замъци с кубчета, които са в постоянен оборот по чантите им, фулмастери без капачки, разпилени навсякъде моливи и счупени пастели, накъсан и засъхнал пластелин, изрезки от хартия, плюшени играчки за подритване и бърсане на прах… отдъхвам. безсилна в малките тревоги и може би ненужни обсесии.