Сестри

Боряна (8 1/2) и Севда (6). Все още нямат таблет, телефон или телевизор. Може би заради това играят само с подръчни материали и с въображение. Постоянно са в свои светове на майки, деца, животни, извънземни, пътувания през гори и морета, с кораби и колелета… всяка подава реплика на другата, карат се за невидим билет или несъществуващ заек. Боряна не понася Севда. Обижда я или я блъска. Дразни се, че има още един човек, към когото проявяваме любов. А Севда пак я прегръща и гледа с обожание.

Когато минавам през стари снимки, на които винаги са заедно, единствено желая да са си най-близки завинаги.

/тази снимка е от Градина, август 2018г., когато бяхме само трите за седмица на караваната на Бистра/

Advertisements

Събота сутрин

До 9:30ч. в събота сутрин съм: изпрала на ръка три бели тениски, направила палачинки, счупила малка чинийка, измила пода на кухнята след това, събудила Боряна, влязла в спор с нея за хранителните качества на Нутела и защо течният им шоколад не струва, направо е отрова и никога няма да бъде внесен в къщата ни, си направила кафе и очакващо с мечтателен поглед наблюдавала как децата бързо мушкат палачинки, за да отидат да си играят, остана сама, вдигна краката, налея чаша кафе и разтворя последния брой на Space Magazine.

Уроци от мама

В тази симпатична и емоционална статия има бисери, които са както лични и предъвквани откакто свят светува, така и много мили и насълзяващи очите, заради директната си препратка към това какво завещавам на моите момичета.

Предпочетени мисли за препрочитане:

<<What are you most grateful to your mum for?
Encouraging and supporting me to do what I love and for telling me when I am being an idiot.

For being forgiving and teaching me not to hold a grudge when someone makes a mistake.

What are the biggest life lessons you’ve learned from her?
Probably to always treat people with respect and that true hard work will get you far.

To live life fearlessly. To be true to yourself, whatever that is. That it’s okay to start again if something’s not working. To speak your mind. To be kind to others. To talk to strangers!

How has motherhood changed you?
Being a mother of four boys has taught me to let go and embrace the chaos!>>

Това ме накара да се замисля за предадените уроци от моята майка.

За какво съм й най-благодарна: за това, че съм самостоятелна и оправна от много малка, тъй като често ме оставяха сама – включително да пътувам и да подреждам всичко у дома. За това, че е възпитала у мен чувство за естетика, която тя захранваше през интериора на дома ни, храната и начините на нейното поднасяне, дрехите и обувките, бижутата, списанията, книгите… Пътуванията из Европа, Северна Африка и снимките й оттам във времена на пълна и мрачна изолираност. За мен тя бе една красива французойка от Париж със страхотна коса и винаги ухаеща на Диор и момина сълза.

Най-големите уроци, наследени от нея: парите винаги идват, не ги мисли толкова много; угаждай си и си доставяй удоволствия, имай време за себе си; бъди чиста, подредена и усърдна; професионалната амбиция, интелигентност, успех и дългогодишен труд са нашето нещо.

Как ме промени майчинството: възприех собствената си майка и започнах да толерирам миналото и нейните постъпки и решения за нас с брат ми; възприех хаоса (както се споменава и в статията); осъзнах, че внезапното ми и непланувано майчинство е призоваването на живота да съм по-малко фокусирана върху себе си, по-умела в навигирането на емоции, по-толеранта и възприемчива на различните характери и по-щедра в раздаването на любов. Още се уча и провалям.

 

 

Женски разговори

 

 

Обикновено сутрин обличам Боряна, която все още блуждае между съня и студената вода на мивката. Докато нахлувам полото и пуловера й, тя мълчи и изведнъж сякаш изровя някаква останка от вечерята ни заедно и се хваща за нея с думите:

– В Сирия също празнуват Коледа, но окрасяват пещерите. Защото там се е родил Исус Христос.

– Това е в легендата. (Отвръщам неуверено аз. Правя връзка обаче със снощи, когато говорихме за нейната съученичка Шиза, която е дала на Боряна да попълва лексикона й. Шиза и семейството й са от Сирия. В този ред на мисли обясних на Боряна за войната там, за източна Гута и за военната офанзива на сирийската армия, подкрепена от Русия. Тогава тя ме пита защо Русия са лошите, когато Русия е освободила България и съвсем наскоро сме чествали 3 март – националният ни празник. Умното дете на мама и всички логични връзки, които протичат в мозъка й. Казвам, че тогава са помогнали, така е. Но сега имат други подбуди и интереси, свързани с влияние, пари и оръжия. Някак приключваме този разговор.)

– Как така това е легендата? Нали това е станало?

– Исус Христос е част от Библията и религията на Християнството. Те са били важни за уредието на обществото по това време. Да има ред и някакво законие.

– Както Хан Крум е въвел правила и който лъжел са му отрязвали ръката.

– (мълчание и обмисляне какво да кажа, но се съгласявам с) Ъхъм. Но сега имаме парламент, президент, законодателство, документи, паспорти, правила…

– Е, и тогава е имало. (отвърща ми експертно тя, докато вече сме в коридора и нахлуваме ботите). А мамо, кой е президента в момента?

– Президента Радев. (тъй като мама е страшно в час с бг медии и дори е забравила малкото му име).

– Дааааа, Румен Радев. (експертно съобщава Боряна). А има ли президентки и как се става президентка?

– Имаш предвид жена президент? Има, да. Но не и в България. Става се, като имаш желание и като те изберат.

– Но кой те избира?

– Гласоподавателите. Като навършиш 18, ще можеш да гласуваш.

– Мамо, ще ми дадеш ли днес парички да си купя нещо от лафката. (И тук разговорът преминава в съвсем друга посока – тази за несполучливото неформално образование по отношение на менажирането на парите и на подборът от храни, в които да инвестираме и които изключват евтини и некачествени и ужасно пакетирани бонбони / сладки и подобни.)

У мен за пореден път се загнездва усещането за неадекватност и липса на познания. Колко неумело боравя с фактология, история, политика, бит и общество. Неграмотната майка. И как да наваксвам тепърва на 38, когато мозакът ми не попива вече нищо…

Дефектна или всички онези въпроси

 

Никога не съм го планирала. Това да бъда майка на две деца.

Един ден след работа небрежно си направих тест за бременност. Години наред появаващ се веднъж на два или три месеца цикъл ме бе сближил с разните форми на проверка на статуквото. Към този момент вече имах два аборта. От студентските си години и не-планиране.

Двете черти почти не ме развълнуваха. Може би защото вътрешно вече съм знаела какво ми предстои.

Помня как поставих теста в коша за боклук и се приготвих да изляза с приятели. Беше вече пролет. Онзи приятен момент на възторжено завръщане към зелените дървета, тревата в парка, свободните от кал и засъхнал мръсен сняг плочки и излизането след работа навън. Минах апартамента с прахосмукачка. Държа винаги пода да е чист, леглото оправено и мивките без слуз. Тогава стопанисвах и квартира с двама мъже. Нагласих се и преди да изляза, бръкнах в коша, за да проверя дали чертите са все още две.

Изпих една бира. Другите пиха по няколко и дръпнаха марихуана в парка. Прибрах се с бащата на бебето. Той също бе пушил и дори не бе забелязал как влизам в денонощната аптека на Патриарха.

Наскоро бях навършила 29. Вече веднъж преживяла сериозна раздяла след осем годишна връзка, малко преди уж да бъде узаконена в брак. Знаех как да намеря и поддържам дом, да изкарам пари, да стигна до морето без да шофирам. Можех да се справя сама и да бъде пълноценен родител. Не планирах трети аборт. Бях взела това решение. И то ме правеше много спокойна в онази пролетна нощ под чистото и тихо софийско небе.

Докато бях в банята с втория тест за бременност, чух как бащата на бебето пуска телевизора и рови из хладилника. Съквартирантът ни вече бе легнал или поне бе затворил вратата към стаята си.

Отново две черти. Застанах на прага на кухнята, същата в която двамата щяхме да отгледаме не само това, а и още едно бебе. Погледнах го – леко зашеметен от късния час, бирата, марихуаната и телевизора. И съвсем спокойно поставих край на един доста приятен досегашен линеарен живот и начало на също толкова ценен друг.

Не мога да съжалявам за нищо. Но не знам и какво щеше да се случи, ако бях без деца в този момент.

Събираме се с приятелки. Близки сме от университета. Моя възраст всичките. Три от тях все още нямат деца. Очаква ли се да имат деца? Кога изтича срока на годност на едно тяло? Ще могат ли да направят инвитро с донор или да осиновят, ако са без съпруг? По-празен живот ли водят, ако нямат деца? Кое мотивира да имат такова непременно, на всяка цена? Как така се получи да имам две деца? Привилигирована ли съм?

Как да им обясня какъв огромен провал съм като майка. Без да звуча като най-големия неблагодарник на света. Как по-голямата ми дъщеря ме пита дали обичам повече лаптопа си от нея, защото постоянно ме вижда да пиша на него. Колко безпощадно ме премазват укорителните погледи на цялата фамилия – от бабата, дядото, лелята, вуйчото до другата баба, дядо и моята стринка. Когато в техните очи се държа като безхаберно дете. Закъснявам да прибера своите преди 19:00, поддържам празен хладилник и неизгладени гардероби, не съм разбрала до кой урок са стигнали в училище и дали е платена таксата за детската. Как да им обясня, че умилителната картина за грижовни майки, четящи приказки на заспиване на децата си в ранна вечер след здравословно приготвена домашна храна и лавандулова баня са мой блян също. Че представата за семейство с деца ме е вкарала в постоянен водовъртеж от самообвинения колко зле се справям. Търчайки ежедневно от задача на задача, поддържайки неясен като успех професионален статус, борейки се да насмогна с кратките 12 часа в денонощието с всичко, което искам да свърша. Как искам да бъда положителен пример за двете си момичета, да общувам с тях повече и да не греша толкова в преценките си. Как не искам да се чувствам виновна, защото не познавам всички видове болести, ваксини, лекарства и не съм в перманента готовност да отговоря компетентно на въпроси като температурата, до която издържа грейката, дали тиквичките от Фантастико растат в естествена тор, кой спорт е най-добър за момичетата изобщо на вселената и в града. Как да им обясня колко зле се справям като майка и как момичетата ми ходят с неизрязани нокти, мръсни коси и залепени в раниците остатъци от кифла, закупена почти тичайки от баничарницата на ъгъла. Защото нямам сили вечер да направя нищо повече от това да си отворя една бира и да издишам почти плачейки. Как в моите очи всички майки са по-изрядни и напред с материала. Как докато аз преглеждам поредната интересна статия в движение, те вече са задушили броколите, изпрали са раницата и са проучили най-успешният имуностимулант наоколо за предстоящата зима. Как не съществуват извинения за безграничната скука, която внася у мен вкарването ме в коловози на такава майка. Как тайно мечтая в събота сутрин да остана сама и да чета, докато къщата е подредена, светла и потънала в тишина и ако стане шумно да е заради моята музика и танцуването боса по пода, без никой да ме гледа или съди.

И това трябва да престане.

Животът е честен такъв какъвто е. И няма правила кой какво ще получи. Две черти на теста за бременност или цикъл в края на месеца в своите 42. Няма награда за изрядност. Няма рецепта за перфектност. И няма тест, на който да трябва да отговарям, за да съм идеалната майка, съпруга, приятелка, дете, роднина… Единственото, което мога да предам нататък, е спокойствието, че щастливият край съществува. Почти всеки ден. Понякога е по-ясен, друг път по-заобиколен. 

Тази тайна за дефектност, която тревожи, вълнува, кара да бъда по-толерантна, да страдам и да се обичам. Себе си, живота и хората около мен.

 

SaveSave

SaveSave

Празно и подредено

Традиционно оставаме без деца вече втора поредна година за две седмици през август. В началото е екзалтацията. Че сме сами и можем да си позволим излизания, събиране с приятели навън, кино и излежаване до късно без да трябва да обслужваме някого. После идват задълженията – какво имаме да свършим, на работа и у нас, за да се възползваме от този спокоен период. И накрая е паниката. Дните са се изнизали ужасно бързо. Почти нищо от списъка със запланувани неща не е свършено и дори не съм успяла да подредя стаята на децата и гардеробите им.

Още един извод – заради тях и присъствието им се стягам и лавирам из депресивните си мисли по-умело. Да живея, без дълбокото вглеждане в самооценки и пропадане в анализи в правилна посока ли движа битието си. Изобщо. Децата ме правят по-щастлива и дори да е първоначално насила, да се усмихвам и играя.

Места за игри

снимки през пинтрест и блога на тези архитекти.