Дефектна или всички онези въпроси

 

Screen Shot 2017-10-01 at 1.20.18 PM.png

Никога не съм го планирала. Това да бъда майка на две деца.

Един ден след работа небрежно си направих тест за бременност. Години наред появаващ се веднъж на два или три месеца цикъл ме бе сближил с разните форми на проверка на статуквото там долу. Към този момент вече имах два аборта. От студентските си години и безотговорно отношение. От не-планиране.

Двете черти почти не ме развълнуваха. Може би защото вътрешно вече съм знаела какво ми предстои.

Помня как поставих теста в коша за боклук и се приготвих да изляза с приятели. Беше вече пролет. Онзи приятен момент на възторжено завръщане към зелените дървета, тревата в парка, свободните от кал и засъхнал мръсен сняг плочки и излизането след работа навън. Минах апартамента с прахосмукачка. Държа винаги пода да е чист, леглото оправено и мивките без слуз. Тогава стопанисвах и квартира с двама мъже. Нагласих се и преди да изляза, бръкнах в коша, за да проверя дали чертите са все още две.

Изпих една бира. Другите пиха по няколко и дръпнаха марихуана в парка. Прибрах се с бащата на бебето. Той също бе пушил и дори не бе забелязал как влизам в денонощната аптека на Патриарха.

Наскоро бях навършила 29. Вече веднъж преживяла сериозна раздяла след осем годишна връзка, малко преди уж да бъде узаконена в брак. Знаех как да намеря и поддържам дом, да изкарам пари, да стигна до морето без да шофирам. Можех да се справя сама и да бъде пълноценен родител. Не планирах трети аборт. Бях взела това решение. И то ме правеше много спокойна в онази пролетна нощ под чистото и тихо софийско небе.

Докато бях в банята с втория тест за бременност, чух как бащата на бебето пуска телевизора и рови из хладилника. Съквартирантът ни вече бе легнал или поне бе затворил вратата към стаята си.

Отново две черти. Застанах на прага на кухнята, същата в която двамата щяхме да отгледаме не само това, а и още едно бебе. Погледнах го – леко зашеметен от късния час, бирата, марихуаната и телевизора. И съвсем спокойно поставих край на един доста приятен досегашен линеарен живот и начало на също толкова ценен друг.

Не мога да съжалявам за нищо. Но не знам и какво щеше да се случи, ако бях без деца в този момент.

Събираме се с приятелки. Близки сме от университета. Моя възраст всичките. Три от тях все още нямат деца. Очаква ли се да имат деца? Кога изтича срока на годност на едно тяло? Ще могат ли да направят инвитро с донор или да осиновят, ако са без съпруг? По-празен живот ли водят, ако нямат деца? Кое мотивира да имат такова непременно, на всяка цена? Как така се получи да имам две деца? Привилигирована ли съм?

Как да им обясня какъв огромен провал съм като майка. Без да звуча като най-големия неблагодарник на света. Как по-голямата ми дъщеря ме пита дали обичам повече лаптопа си от нея, защото постоянно ме вижда да пиша на него. Колко безпощадно ме премазват укорителните погледи на цялата фамилия – от бабата, дядото, лелята, вуйчото до другата баба, дядо и моята стринка. Когато в техните очи се държа като безхаберно дете. Закъснявам да прибера своите преди 19:00, поддържам празен хладилник и неизгладени гардероби, не съм разбрала до кой урок са стигнали в училище и дали е платена таксата за детската. Как да им обясня, че умилителната картина за грижовни майки, четящи приказки на заспиване на децата си в ранна вечер след здравословно приготвена домашна храна и лавандулова баня са мой блян също. Че представата за семейство с деца ме е вкарала в постоянен водовъртеж от самообвинения колко зле се справям. Търчайки ежедневно от задача на задача, поддържайки неясен като успех професионален статус, борейки се да насмогна с кратките 12 часа в денонощието с всичко, което искам да свърша. Как искам да бъда положителен пример за двете си момичета, да общувам с тях повече и да не греша толкова в преценките си. Как не искам да се чувствам виновна, защото не познавам всички видове болести, ваксини, лекарства и не съм в перманента готовност да отговоря компетентно на въпроси като температурата, до която издържа грейката, дали тиквичките от Фантастико растат в естествена тор, кой спорт е най-добър за момичетата изобщо на вселената и в града. Как да им обясня колко зле се справям като майка и как момичетата ми ходят с неизрязани нокти, мръсни коси и залепени в раниците остатъци от кифла, закупена почти тичайки от баничарницата на ъгъла. Защото нямам сили вечер да направя нищо повече от това да си отворя една бира и да издишам почти плачейки. Как в моите очи всички майки са по-изрядни и напред с материала. Как докато аз преглеждам поредната интересна статия в движение, те вече са задушили броколите, изпрали са раницата и са проучили най-успешният имуностимулант наоколо за предстоящата зима. Как не съществуват извинения за безграничната скука, която внася у мен вкарването ме в коловози на такава майка. Как тайно мечтая в събота сутрин да остана сама и да чета, докато къщата е подредена, светла и потънала в тишина и ако стане шумно да е заради моята музика и танцуването боса по пода, без никой да ме гледа или съди.

И това трябва да престане.

Животът е честен такъв какъвто е. И няма правила кой какво ще получи. Две черти на теста за бременност или цикъл в края на месеца в своите 42. Няма награда за изрядност. Няма рецепта за перфектност. И няма тест, на който да трябва да отговарям, за да съм идеалната майка, съпруга, приятелка, дете, роднина… Единственото, което мога да предам нататък, е спокойствието, че щастливият край съществува. Почти всеки ден. Понякога е по-ясен, друг път по-заобиколен. 

Тази тайна за дефектност, която тревожи, вълнува, кара да бъда по-толерантна, да страдам и да се обичам. Себе си, живота и хората около мен.

 

SaveSave

Advertisements

Празно и подредено

Традиционно оставаме без деца вече втора поредна година за две седмици през август. В началото е екзалтацията. Че сме сами и можем да си позволим излизания, събиране с приятели навън, кино и излежаване до късно без да трябва да обслужваме някого. После идват задълженията – какво имаме да свършим, на работа и у нас, за да се възползваме от този спокоен период. И накрая е паниката. Дните са се изнизали ужасно бързо. Почти нищо от списъка със запланувани неща не е свършено и дори не съм успяла да подредя стаята на децата и гардеробите им.

Още един извод – заради тях и присъствието им се стягам и лавирам из депресивните си мисли по-умело. Да живея, без дълбокото вглеждане в самооценки и пропадане в анализи в правилна посока ли движа битието си. Изобщо. Децата ме правят по-щастлива и дори да е първоначално насила, да се усмихвам и играя.

Изопачаване или не на спомени

taro_tsuruta7.jpg

<снимката е от интериор на Тsuruta architects>

Малко преди обeд се намирам под леглото. Почти разплакана.

Чувам стъпките й по дървения под. Непоносима съм й.

Прекосява замъка на третия етаж и наближава бързо. От най-далечната зелена стая, през трапезарията с речните камъни, кухнята с порцелановия часовник-чиния, коридорът с големи мраморни плочи, библиотеката с томове от цял свят, кабинетът на професора, първата спалня с фототапет на канадски лес през есента.

И втората, където съм аз. Изговаря името ми в равен тон. Девет букви, формообразуващи заплаха.

Излизам провлачено, броейки на ум всяка дървена лента от лакирания паркет. Примижам. Денят грее ярко през белите пердета

Очите ми са свикнали с тъмното под леглото. Искам обратно на сигурно. Физически оставам недокосната, но сърцето ми е свито в очакване на удара от граматически издържана лексика.

Решавам да я изпреваря и да кажа как я мразя, как не понасям студеният й дом, липсата на деца, забраната да излизам, скъпият й парфюм Диор и тежките гардероби с дрехи и обувки. Как съм преподредила всички датски конструктури и прочела заглавията на всички книги в библиотеките. Как искам да си отида или поне да скоча от балкона.

И този път ме изпреварва, за да остана мълчалива със забит в двете дебели книги на рафта до леглото поглед – Фараон и Кукла.

Заспиването

На Севда.

Почти вече на пет и заради сестра си, Севда отказва да спи на обяд. Но в почивните дни по мое настояване и с мое участие лягаме за два часа. Винаги процесът е придружен с дълги уговорки и още по-дълги обиколки и въртели из леглото. Тук е облякла моята нощница. 

Lunch Lady

Screen Shot 2017-08-14 at 4.13.39 PM

Screen Shot 2017-08-14 at 4.13.30 PM

 

Screen Shot 2017-08-14 at 4.23.41 PM

Screen Shot 2017-08-14 at 4.24.25 PM

Screen Shot 2017-08-14 at 4.24.54 PM

Списанията са моето нещо и постоянно колекционирам, чета и любопитствам за нови такива от цял свят. Lunch Lady е сред последните ми находки. Идва чак от Австралия, а основният двигател на тази творческа корнокопия е Кейт Бери. Изданието е истинска наслада като хартия, дизайн, илюстрации, снимки и най-вече подбор на съдържание. Подхожда уважително към теми за устойчив живот, чиста храна, майчинство и работа. Кейт стартира Lunch Lady, след като съучениците на по-голямата й дъщеря я тормозят и й се подиграват за храната, която тя носи за обяд (, приготвена от нея и майка й). Инициативата за толерантност и по-здравословен и забавен начин за приготвяна на обедната кутия с храна, се превръща в основно занимание и списание.

Препоръчвам да разгледате сайта на Lunch Lady тук.

Както и да изслушате трогателната и зареждаща лекция на Кейт в CreativeMornings по темата Survival тук.