Ден 26

<Elle Fanning via Instagram>

Или може да е всеки друг ден.

Когато децата са при братовчед си в Драгалевци, съм обзета от противоположни състояние. Без краен извод кое е по-добро. Щастлива съм да съм сама и да работя в покой и без прекъсване, да танцувам, пея, пиша, чета, гледам каквото си поискам по Нетфликс/ХБО. Но загърбвам жизненоподдържащите базисни като храна, вода, чист бит, задължения по час… И в това уединение и спокойствие откривам миг за пропадане в тъга и унилост.

Заради децата разграфявам делата. Мобилизацията е пълна с учебен ден, голямо междучасие и следобедна занималня. И задължителна разходка в квартала и обиколка на НДК по обяд. Вече не понасям да готвя. Не искам и да се храня. Всяка харесва различни неща. И е толкава трудно да угодя на тези капризи.

Гледах Starter for 10. Много ми хареса. И препоръчвам. Особено, ако сте дете на 1980-те и тийнейджър на 1990-те. Саундракът е идеален за танци и носталгични вълни от хубави спомени за влюбвания, купони, наивност и напивания.

На следващата вечер потънах случайно и в Groundhog Day. Опитах се да обясня на Боряна перипетиите и уроците на главния героий. Тъй като тя първично винаги реагира негативно и троснато. Колко е важно да се променя гледната точка и нагласата, да се приемат обстоятелствата около нас с разбиране за дар, да търсим хубавото тук и сега и да се оценява благодта на наличното. Без успех, разбира се. 

Вчера нарочно облякох най-скъпите си дънки и копринена риза. Сложих и парфюм. На Калоян не му направи никакво впечатление. Все едно бях с клина и блузата отгоре. Мисля че ще забележи, само ако започна да се разхождам гола из апартамента. Но той така или иначе се вясва да поспи замалко и после пак не съществува в деня ни.

Опитах да тичам из улиците. Но се изморих много бързо. Вярвам, че трябва да слушам тялото си и да правя толкова, колкото му е приятно. В мен липсва всякаква спортна злоба и хъс…

Чувам се с приятели. Най-вече с майка ми. Но никак не обичам да говоря по телефона. Полагам чудеса, за да превъзмогвам този социален бъг в системата си. Сигурна съм, че на всеки му е трудна изолацията. Независимо дали е в планината, с изглед към морето или в апартамент без балкон. Всичко втръсва в даден момент и нивата на благодарност спадат до невидими.

Все пак бих предпочела да виждам това.

<през инстаграма на slow_roads>

Не ми се прави нищо. Влагам сериозни запаси от вродената ми здравословна амбиция и неспокоен дух, за да върша нещо. Отписала съм всякакви планове. За почивка и епикурейство. Счупих любима чаша за вино и сега ми се иска да изхарча малко пари за две нови. Безобидни поръчки, за които се вразумихме навреме и вместо това инвестирах в пъти повече в 7 книги (знам, ще имам да чета до догодина) и подкрепа за метта.

 

От сутрин до вечер

така започва денят

напипвам първо кожата си

мека и смачкана от чаршафа

после размърдвам ходилата

прорязвам мускулите на краката с опъване

измъквам се от тялото на мъжа ми и от топлото одеало

спи ми се

някак ненаситно

но знам, че сега 

само в този малък крехък час

е моето време

навън е бяло

снежно

тихо

нищо не помръдва 

почти идилично и медитативно

градът е в ступор

в несъществуване

в карантина

бързам с бита

слагам закуска

правя кафе

пускам студен въздух в стаите

стъпвам на пръсти

внимателна

да не ги събудя

затварям вратата на хола

и отварям книгата

отдъхвам

моят крехък душевен пир

ще го бъде около 30 минути

най-често чета, друг път правя гимнастика, или сядам да проверя пощата

после

самосвалът ден

ще изсипе шум

трясък 

и сгурия от пререкания

децата ще са край мен

и ще посрещам всичките им желания и страдания с уважение и любов

отпърво

коя е с два урока назад по математика

коя вече три години не успява да запомни спрежението на глагола être

ще трябва да помагам

да обяснявам

да оправям счупени линкове

да подканвам “седни и довърши”

да измислям глупави театри “в момента си в час, не ставай, изчакай междучасието”

да подкупвам “направи го и ще отидеш уикенда при братовчед си да поиграете”

ще влизам и излизам от различни оскърбителни и разтреперващи ме агрегатни състояния 

ще запазвам спокоен глас, сърце, мисли

докато имам работа и някак, все някак трябва да стигна и до нея

следобед вече ще съм разпокъсана и раздърпана

без сили

без живец

без баланс

без любов

ще викам

ще се дразня

ще плача

ще провокирам лошото

в допълнение тази работна и учебна седмица

хормоните ми ще са объркани

и всеки момент от мен ще рукне кръв

 

нашият единствен мъж в семейството

е от сутрин до късна вечер

на работа

в своето студио

представям си го в центъра

заобграден от десетки машини и инструменти

четящ новини

чатещ с приятели

работещ, когато си поиска

при каквато концентрация си поиска

и когато се прибере

ако не съм заспала отдавна

със същия клин и суичер

с които съм кръстосвала апартамента цял ден

вмирисана на готвене, химикалки, прахосмукачка, Фрош и сълзи

ще му кажа, че го мразя

ще го удрям с юмруци по гърдите

ще го ритам по хълбоците с крака

ще му дърпам косата и брадата

ще му крещя без глас в ухото

и той ще трябва да изтърпи безропотно всичко

за да си вземе една студена бира от хладилника

да си пусне някой забавен и нетърпим сериал

разтвори дивана напред и вдигне крака

ще го оставя така

пребит и щастлив

а аз ще си легна 

ще се опитам отпърво да анализирам деня

грешките си спрямо децата

ще искам да набележа стратегия

как да се справя по-успешно утре

с предизвикателствата на ученето 

и спецификите на особено едната

но преди да съм стигнала до третата мисъл

ще съм заспала и 

така, скъпи мои, 

приключва деня

 

<рисунката е на Андрю Макинтош>

Любов по време на пандемия

Стоим у дома. За безопасността на себе си, близките и околните.

Благодарна съм, че
засега всички от семейството сме здрави.
особено много обичам да съм си вкъщи.
в главата ми бушуват десетки малки и полуграндиозни проекти, които ме занимават и увличат.
имам щастието да мога да работя от дома напълно пълноценно за дейността на бизнеса ми към този момент. който и без това е толкова маргинален, че спокойно би изчезнал незабележимо и без драми.
Калоян е непоклатим и проспериращ. и има шумоизолирано студио на 20 крачки от апартамента ни. убедена съм, че ограничената комуникаци и несподелянето на дома ни от сутрин до вечер ни помага и спестява излишни лоши емоции, породени от подивяване.
имам две деца с малка разлика. Прославям последователността от случайности и неразгадаеми щастливи обстоятелства, довела до тяхното съществуване само с две години и половина разлика. Защото двете са сила и спокойствие, когато са заедно. И не бих могла да ги разделя. През цялото време са в някаква игра в стаята си. Занимават ме само при нужда от храна. Така работя относително продуктивно.
роднините на Калоян живеят в къща с просторен двор, овощни дървете, борове и зелена трева в Драгалевци. И няколко пъти в седмицата в тези времена на домашно училище можем да ходим с момичетата при тях за игри навън и изолация.

 

Това доброволно заточение за момента ми допада. Преформатирането на приоритети и задачи за деня. Самодисциплината да се подредя във вид за работа сякаш съм си в офиса и да отметна наложителни задачи, за да продължим да съществуваме като бизнес. Спокойствието (може би илюзорно), че всичко е временно и ще отмине, а аз съм на едно от най-любимите си места, вършейки нещо, което обичам. Извънредното време да подредя, изчистя, наготвя, пусна дифузера или направя гимнастика, да рисувам с децата или да се рея из мислите си на дивана през прозореца. Избирам да пропускам новини, да наваксвам бързо само вечер и да избягвам фейсбук. Иначе мога да затъна надълбоко и с часове. Време, което предпочитам да вложа в други дейности.

След три дни само у дома излизам, за да подпиша документи в банката. Навън е празно и спокойно. Почти нереално. Градският транспорт се движи, но забелязвам по 2-3 човека вътре. Петте кьошета, чиито пешеходни пътеки в нормален делник са препълнени от пресичащи, сега са утихнали като изтрити с гъба. Витае и особена тишина. Разминавам се с няколко минувачи. Все с маски. Пред хранителните магазини и аптеките клиентите стоят чинно и спокойно на метър разстояние. Влизат по един. Някои ръкопляскат в 21:00ч. на всички лекари и сестри, които рискуват живота си, други в 19:00ч. на учителите и усилията им да продължат обучителния процес на децата от разстояние и онлайн. Възхищавам се на хората, които целенасочено се опитват да помогнат – дарявайки пари за апарати, споделяйки безплатни ресурси, пазарувайки за съседите, организирайки он лайн платформи (например тази с по-важни проверени факти покрай вируса), и всякакви други. Повсеместната групова солидарност в подобни изпитания е някак неописуема и електризираща. В какви ли посоки ще ни тласне колективния устрем, съпричастност, борба за оцеляване и всички спектри на човешките емоции?
Странни и извън нормата времена.

Есенна рутина

В края на лятото обичам есента.
В 7 и 15 със Севда вече сме навън.
Ставаме преди другите и изпълняваме ритуали: баня, дрехи, раници и още две надписани в последния момент тетрадки.
Сънена и рошава Боряна се клати в коридора преди да излезем.
Бунтува се срещу краткия ми момент на заедност със Севда и й обещавам да я заведа на плуване довечера.

Студеният въздух и бодрите коли, подредени активно по сфетофарите.
Бъбривият дух на Севда.
Тежката раница и сънеността под клепачите.
25 минути бърз ход и разкази из детската суматоха.
Съмнителна като хранителна стойност кренвиршка за 1.50 лв. от лавката.
Целеустремено прегръщане и целуване. Чао. Хубав ден. Обичам те. И аз.

Вървя към трамвая, за да се спусна към офиса.
Нов сезон. Нов маршрут. Ново място.
Наум превъртам лични пререкания и захванати оттук-оттам споменати размисли.
Вече се събуждам изморена. Вече съм стара. Възрастна. Възрастен човек, който се чувства като дете. Възрастен човек с отговорности и две деца. Какво е мисията ми? Провалям ли се ежедневно да бъда отзивчива, щедра, състрадателна, дейна, адекватна…? Да, да и да. И не.

На Гарибалди слизам. Стъклата на очилата ми отново са паднали.
Не, не съм поръчала нови. Не ми се ходи на меря нови рамки. Не ми се поръчват нови очила. Изморена съм. Вече съм твърде стара. И не ми се пазаруват нови неща. Искам да не стъпвам в магазин или мол. Искам дрехите, аксесоарите, обувките и очилата ми да се появяват в гардероба ми. И да са чудесни. От хубави материи и материали и никога да не замърсяват околната среда и да не са навредили на никакво същество при производството си. Имам нужда и от нова бутилка за вода. Но най-вече очила. Защото крача към офиса и двете паднали от рамките стъкла дрънчат в джоба на панталона ми. Прегръщам се мислено. Потупвам се по рамото. Животът ми е много хубав. И наистина е така.

 

Мартениците са предела

 

 

Изложеният на показ по спирките, по тарабите на унили или умели търговци, с преметнати връз телата им найлони, come rain or come shine, локализирани в екстериори и интериори, независиомо от условия и контекст, изложеният на показ текстил, повит с целофан, тук-там прободен с пластмасово копче, лице на смърф или шевица, скупчени пред основна цена, изписана на ръчно изрязан картон – 2 лв. за 100 броя.

Мартениците са моя предел на грозотия, мърлявщина, изглупяване, нехуманност, замърсяване, отричане на елементарна естетика, евтина търговска празничност. Съжалявам. Но не приемам купешка, китайска, повита в целофан мартеница. Това е моя малък бунт срещу системата. Искам мартениците на тараби да бъдат забранени. Искам да ги няма. Искам после да ги няма по дърветата, тревата, китките на дъщерите ми. Не искам да виждам мартеница с пластмасов наниз и препратка към индианци, индийци и индонезийци, мартеници с пожелания и мъдрости, увити на масур, мартеници имитации на КРАФТ, за бога!

Да се сберем на домашен КРАФТ – направете си мартеници у дома с вълна, стари платове и конци, поканете любими хора на правене на мартеници и чаша вино. Да живее запазения от българина предмет с обредно-художествена стойност!

<пс – за първи път разбирам от статията, че всъщност легендата за мартениците е привнесена с романтична носталгия по древни обичаи, които само гадаем дали ги е имало в действителност в нашия бит и култура, едва в началото на миналия век.>>

Уроци от мама

В тази симпатична и емоционална статия има бисери, които са както лични и предъвквани откакто свят светува, така и много мили и насълзяващи очите, заради директната си препратка към това какво завещавам на моите момичета.

Предпочетени мисли за препрочитане:

<<What are you most grateful to your mum for?
Encouraging and supporting me to do what I love and for telling me when I am being an idiot.

For being forgiving and teaching me not to hold a grudge when someone makes a mistake.

What are the biggest life lessons you’ve learned from her?
Probably to always treat people with respect and that true hard work will get you far.

To live life fearlessly. To be true to yourself, whatever that is. That it’s okay to start again if something’s not working. To speak your mind. To be kind to others. To talk to strangers!

How has motherhood changed you?
Being a mother of four boys has taught me to let go and embrace the chaos!>>

Това ме накара да се замисля за предадените уроци от моята майка.

За какво съм й най-благодарна: за това, че съм самостоятелна и оправна от много малка, тъй като често ме оставяха сама – включително да пътувам и да подреждам всичко у дома. За това, че е възпитала у мен чувство за естетика, която тя захранваше през интериора на дома ни, храната и начините на нейното поднасяне, дрехите и обувките, бижутата, списанията, книгите… Пътуванията из Европа, Северна Африка и снимките й оттам във времена на пълна и мрачна изолираност. За мен тя бе една красива французойка от Париж със страхотна коса и винаги ухаеща на Диор и момина сълза.

Най-големите уроци, наследени от нея: парите винаги идват, не ги мисли толкова много; угаждай си и си доставяй удоволствия, имай време за себе си; бъди чиста, подредена и усърдна; професионалната амбиция, интелигентност, успех и дългогодишен труд са нашето нещо.

Как ме промени майчинството: възприех собствената си майка и започнах да толерирам миналото и нейните постъпки и решения за нас с брат ми; възприех хаоса (както се споменава и в статията); осъзнах, че внезапното ми и непланувано майчинство е призоваването на живота да съм по-малко фокусирана върху себе си, по-умела в навигирането на емоции, по-толеранта и възприемчива на различните характери и по-щедра в раздаването на любов. Още се уча и провалям.

 

 

Женски разговори

 

 

Обикновено сутрин обличам Боряна, която все още блуждае между съня и студената вода на мивката. Докато нахлувам полото и пуловера й, тя мълчи и изведнъж сякаш изровя някаква останка от вечерята ни заедно и се хваща за нея с думите:

– В Сирия също празнуват Коледа, но окрасяват пещерите. Защото там се е родил Исус Христос.

– Това е в легендата. (Отвръщам неуверено аз. Правя връзка обаче със снощи, когато говорихме за нейната съученичка Шиза, която е дала на Боряна да попълва лексикона й. Шиза и семейството й са от Сирия. В този ред на мисли обясних на Боряна за войната там, за източна Гута и за военната офанзива на сирийската армия, подкрепена от Русия. Тогава тя ме пита защо Русия са лошите, когато Русия е освободила България и съвсем наскоро сме чествали 3 март – националният ни празник. Умното дете на мама и всички логични връзки, които протичат в мозъка й. Казвам, че тогава са помогнали, така е. Но сега имат други подбуди и интереси, свързани с влияние, пари и оръжия. Някак приключваме този разговор.)

– Как така това е легендата? Нали това е станало?

– Исус Христос е част от Библията и религията на Християнството. Те са били важни за уредието на обществото по това време. Да има ред и някакво законие.

– Както Хан Крум е въвел правила и който лъжел са му отрязвали ръката.

– (мълчание и обмисляне какво да кажа, но се съгласявам с) Ъхъм. Но сега имаме парламент, президент, законодателство, документи, паспорти, правила…

– Е, и тогава е имало. (отвърща ми експертно тя, докато вече сме в коридора и нахлуваме ботите). А мамо, кой е президента в момента?

– Президента Радев. (тъй като мама е страшно в час с бг медии и дори е забравила малкото му име).

– Дааааа, Румен Радев. (експертно съобщава Боряна). А има ли президентки и как се става президентка?

– Имаш предвид жена президент? Има, да. Но не и в България. Става се, като имаш желание и като те изберат.

– Но кой те избира?

– Гласоподавателите. Като навършиш 18, ще можеш да гласуваш.

– Мамо, ще ми дадеш ли днес парички да си купя нещо от лафката. (И тук разговорът преминава в съвсем друга посока – тази за несполучливото неформално образование по отношение на менажирането на парите и на подборът от храни, в които да инвестираме и които изключват евтини и некачествени и ужасно пакетирани бонбони / сладки и подобни.)

У мен за пореден път се загнездва усещането за неадекватност и липса на познания. Колко неумело боравя с фактология, история, политика, бит и общество. Неграмотната майка. И как да наваксвам тепърва на 38, когато мозакът ми не попива вече нищо…

Дефектна или всички онези въпроси

 

Никога не съм го планирала. Това да бъда майка на две деца.

Един ден след работа небрежно си направих тест за бременност. Години наред появаващ се веднъж на два или три месеца цикъл ме бе сближил с разните форми на проверка на статуквото. Към този момент вече имах два аборта. От студентските си години и не-планиране.

Двете черти почти не ме развълнуваха. Може би защото вътрешно вече съм знаела какво ми предстои.

Помня как поставих теста в коша за боклук и се приготвих да изляза с приятели. Беше вече пролет. Онзи приятен момент на възторжено завръщане към зелените дървета, тревата в парка, свободните от кал и засъхнал мръсен сняг плочки и излизането след работа навън. Минах апартамента с прахосмукачка. Държа винаги пода да е чист, леглото оправено и мивките без слуз. Тогава стопанисвах и квартира с двама мъже. Нагласих се и преди да изляза, бръкнах в коша, за да проверя дали чертите са все още две.

Изпих една бира. Другите пиха по няколко и дръпнаха марихуана в парка. Прибрах се с бащата на бебето. Той също бе пушил и дори не бе забелязал как влизам в денонощната аптека на Патриарха.

Наскоро бях навършила 29. Вече веднъж преживяла сериозна раздяла след осем годишна връзка, малко преди уж да бъде узаконена в брак. Знаех как да намеря и поддържам дом, да изкарам пари, да стигна до морето без да шофирам. Можех да се справя сама и да бъде пълноценен родител. Не планирах трети аборт. Бях взела това решение. И то ме правеше много спокойна в онази пролетна нощ под чистото и тихо софийско небе.

Докато бях в банята с втория тест за бременност, чух как бащата на бебето пуска телевизора и рови из хладилника. Съквартирантът ни вече бе легнал или поне бе затворил вратата към стаята си.

Отново две черти. Застанах на прага на кухнята, същата в която двамата щяхме да отгледаме не само това, а и още едно бебе. Погледнах го – леко зашеметен от късния час, бирата, марихуаната и телевизора. И съвсем спокойно поставих край на един доста приятен досегашен линеарен живот и начало на също толкова ценен друг.

Не мога да съжалявам за нищо. Но не знам и какво щеше да се случи, ако бях без деца в този момент.

Събираме се с приятелки. Близки сме от университета. Моя възраст всичките. Три от тях все още нямат деца. Очаква ли се да имат деца? Кога изтича срока на годност на едно тяло? Ще могат ли да направят инвитро с донор или да осиновят, ако са без съпруг? По-празен живот ли водят, ако нямат деца? Кое мотивира да имат такова непременно, на всяка цена? Как така се получи да имам две деца? Привилигирована ли съм?

Как да им обясня какъв огромен провал съм като майка. Без да звуча като най-големия неблагодарник на света. Как по-голямата ми дъщеря ме пита дали обичам повече лаптопа си от нея, защото постоянно ме вижда да пиша на него. Колко безпощадно ме премазват укорителните погледи на цялата фамилия – от бабата, дядото, лелята, вуйчото до другата баба, дядо и моята стринка. Когато в техните очи се държа като безхаберно дете. Закъснявам да прибера своите преди 19:00, поддържам празен хладилник и неизгладени гардероби, не съм разбрала до кой урок са стигнали в училище и дали е платена таксата за детската. Как да им обясня, че умилителната картина за грижовни майки, четящи приказки на заспиване на децата си в ранна вечер след здравословно приготвена домашна храна и лавандулова баня са мой блян също. Че представата за семейство с деца ме е вкарала в постоянен водовъртеж от самообвинения колко зле се справям. Търчайки ежедневно от задача на задача, поддържайки неясен като успех професионален статус, борейки се да насмогна с кратките 12 часа в денонощието с всичко, което искам да свърша. Как искам да бъда положителен пример за двете си момичета, да общувам с тях повече и да не греша толкова в преценките си. Как не искам да се чувствам виновна, защото не познавам всички видове болести, ваксини, лекарства и не съм в перманента готовност да отговоря компетентно на въпроси като температурата, до която издържа грейката, дали тиквичките от Фантастико растат в естествена тор, кой спорт е най-добър за момичетата изобщо на вселената и в града. Как да им обясня колко зле се справям като майка и как момичетата ми ходят с неизрязани нокти, мръсни коси и залепени в раниците остатъци от кифла, закупена почти тичайки от баничарницата на ъгъла. Защото нямам сили вечер да направя нищо повече от това да си отворя една бира и да издишам почти плачейки. Как в моите очи всички майки са по-изрядни и напред с материала. Как докато аз преглеждам поредната интересна статия в движение, те вече са задушили броколите, изпрали са раницата и са проучили най-успешният имуностимулант наоколо за предстоящата зима. Как не съществуват извинения за безграничната скука, която внася у мен вкарването ме в коловози на такава майка. Как тайно мечтая в събота сутрин да остана сама и да чета, докато къщата е подредена, светла и потънала в тишина и ако стане шумно да е заради моята музика и танцуването боса по пода, без никой да ме гледа или съди.

И това трябва да престане.

Животът е честен такъв какъвто е. И няма правила кой какво ще получи. Две черти на теста за бременност или цикъл в края на месеца в своите 42. Няма награда за изрядност. Няма рецепта за перфектност. И няма тест, на който да трябва да отговарям, за да съм идеалната майка, съпруга, приятелка, дете, роднина… Единственото, което мога да предам нататък, е спокойствието, че щастливият край съществува. Почти всеки ден. Понякога е по-ясен, друг път по-заобиколен. 

Тази тайна за дефектност, която тревожи, вълнува, кара да бъда по-толерантна, да страдам и да се обичам. Себе си, живота и хората около мен.

 

SaveSave

SaveSave

Празно и подредено

Традиционно оставаме без деца вече втора поредна година за две седмици през август. В началото е екзалтацията. Че сме сами и можем да си позволим излизания, събиране с приятели навън, кино и излежаване до късно без да трябва да обслужваме някого. После идват задълженията – какво имаме да свършим, на работа и у нас, за да се възползваме от този спокоен период. И накрая е паниката. Дните са се изнизали ужасно бързо. Почти нищо от списъка със запланувани неща не е свършено и дори не съм успяла да подредя стаята на децата и гардеробите им.

Още един извод – заради тях и присъствието им се стягам и лавирам из депресивните си мисли по-умело. Да живея, без дълбокото вглеждане в самооценки и пропадане в анализи в правилна посока ли движа битието си. Изобщо. Децата ме правят по-щастлива и дори да е първоначално насила, да се усмихвам и играя.

Изопачаване или не на спомени

<снимката е от интериор на Тsuruta architects>

Малко преди обeд се намирам под леглото. Почти разплакана.

Чувам стъпките й по дървения под. Непоносима съм й.

Прекосява замъка на третия етаж и наближава бързо. От най-далечната зелена стая, през трапезарията с речните камъни, кухнята с порцелановия часовник-чиния, коридорът с големи мраморни плочи, библиотеката с томове от цял свят, кабинетът на професора, първата спалня с фототапет на канадски лес през есента.

И втората, където съм аз. Изговаря името ми в равен тон. Девет букви, формообразуващи заплаха.

Излизам провлачено, броейки на ум всяка дървена лента от лакирания паркет. Примижам. Денят грее ярко през белите пердета

Очите ми са свикнали с тъмното под леглото. Искам обратно на сигурно. Физически оставам недокосната, но сърцето ми е свито в очакване на удара от граматически издържана лексика.

Решавам да я изпреваря и да кажа как я мразя, как не понасям студеният й дом, липсата на деца, забраната да излизам, скъпият й парфюм Диор и тежките гардероби с дрехи и обувки. Как съм преподредила всички датски конструктури и прочела заглавията на всички книги в библиотеките. Как искам да си отида или поне да скоча от балкона.

И този път ме изпреварва, за да остана мълчалива със забит в двете дебели книги на рафта до леглото поглед – Фараон и Кукла.